Дружество Архитектурно наследство

Победителите в III-ти Национален конкурс на ДАН една година по-късно. Част четвърта (и последна)…

Победителите в III-ти Национален конкурс на ДАН една година по-късно. Част четвърта (и последна)…

Здравейте , приятели, победителите в нашето IV-то издание са вече отдавна известни (виж кои са тук). Организацията покрай IV-тото издание на конкурса така ни „завъртя“, че не можахме да довършим поредицата „Победителите в III-ти Национален конкурс на ДАН една година по-късно.“. Ние обаче не сме забравили обещанието си да ви срещнем с четвъртия победител от III-тото издание на конкурса. Днес разговаряме с арх. Антон Керезов. Антон е на 27 години, родом от Пловдив. Завършва Университета по архитектура строителство и геодезия през 2015г. и  с дипломната си работа на тема Център за проучване и мониторинг на Арктика, спечели второ място в III-тото издание на национален конкурс за дипломни работи в сферата на опазване на архитектурното наследство. Малко след това Антон заминава за Япония, където по обменна програма за две години да изследва съвременни дървени конструкции. Повече за пребиваването му в Япония и за това с какво се занимава малко повече от година след участието в нашия конкурс научете от самия него:

Sunny hills, Kuma Kengo.

ДЦ: Здравей, Антон, мина малко повече от година от участието ти в нашия III-ти национален конкурс за дипломни работи в сферата на опазване на архитектурното наследство. Разкажи ни с какво се занимаваш в последната една година.

АК: След като завърших през 2015г. си взех почивка от 2-3 месеца, за да се откъсна малко от академичната среда. След това септември месец започнах работа в пловдивско архитектурно студио начело с арх. Примов.  Там работих за съжаление само шест месеца, след което ми предстоеше да се подготвя за едно наистина важно пътуване – а именно към страната на изгряващото слънце. Април месец 2016 заминах като стипендиант за Япония, за да проучвам съвременни дървени конструкции. Днес пребивавам в Токио – един град, който с разнообразната си смесица от хора и култури наистина си заслужава да се види!

ДЦ: Ако днес ти възложат да проектираш това, което си разработвал/а на дипломната си работа до колко ще се придържаш към концепцията си от дипломната работа?

АК: Това е интересен въпрос. Според мен, ако заданието на клиентите остане непроменено, аз бих търсил само начини как да направя сегашната концепция още по-силна, но оригиналните идеи не бих променил драстично. Това е така, защото всъщност се постарах дипломния ми проект да отразява моите стремежи и търсения в архитектурата. Засега – една година по-късно – представите ми за архитектурата са почти същите като преди, но определено мога да потвърдя, че погледа отвън на българо-европейската действителност помага за сформирането на по-категорично мнение относно това що е архитектура и каква е ролята й в ежедневието на хората.

ДЦ: Какви са основните разлики между университета и практиката?

АК: Според мен основната разлика е в изискванията към нас – проектантите. В практиката клиентите изискват почти невъзможното от нас, за да постигнат определени печалби, както всеки е чувал или знае от личен опит. В университета ни подготвят за това, имаме задания, които са задължителни, но за щастие много от въпросите свързани с проекта зависят изцяло от нас. Това ни дава определена свобода да се развиваме в посоката, която ни харесва и след завършването си да се опитаме да приложим по-смислени решения от просто удовлетворяване на пазарното търсене.

Плажът на Одауара

ДЦ: Ако трябва да сложиш знанията си от университета в един чувал, а знанията си от първата ти година в практиката, кой чувал ще тежи повече?

АК: Не бих могъл да отговоря категорично на този въпрос, защото макар и да не са съвсем практически понякога, знанията от университета ти дават нещо, което практиката може да пропусне като маловажно. Например търсенията, за това какво е красиво и какво не, уроците по философия и математика и много други… Според мен, за да се изгради един млад архитект е нужно да се докосне до колкото се може повече гледни точки и източници на знание. В този контекст, мисля, че мога да отговоря на въпроса по следния начин: Без чувала от университета, чувала от практиката ще изглежда доста малък и лек, макар и да го има.

ДЦ: Какви са основните предизвикателства пред младите проектанти в България?

АК: Младите архитекти в България са изправени пред дилемата, къде и какво да правят, защото почти всички са наясно с архитектурната ситуация в страната и повсеместното неразбиране и нежеланието за консенсус на инвеститора с архитекта. Стремглавото изопачаване на ЗУТ и с извинение „изнасилване“ на параметрите на проекта са разбираеми от гледна точка на инвеститора, но в крайна сметка това което оставяме ние (архитектите) като наследство на следващите поколения трябва да не ги ощетява по какъвто и да е било начин . Основното предизвикателство пред младите архитекти е, как да убедят хората с възможности и да постигнат резултати, които удовлетворяват равностойно и двете страни. Например как да се направи зелен покрив за благото на града и хората, въпреки очевидно по-високата инвестиция за изпълнение. Сегашните студенти по архитектура мога да посъветвам да развиват комуникативните си способности наред с чисто архитектурните такива. Това би помогнало за пречупване на неадекватните мнения чрез аргументи и полемика.

ДЦ: Коя е най-приятната и коя най-трудната част от ежедневието ти в Япония?

АК: Нека започна с неприятната част – незнанието на езика и невъзможността да комуникираш с местните хора е огромна пречка пред туриста и студента в Япония. Още със самото кацане на летището осъзнаваш, че си попаднал в свят напълно различен от това, което си виждал през целия си живот. Не разбираш и една думичка, не може да обясниш нищо, не може да си купиш храна, защото на опаковките няма превод в 99.7% от случаите. Това беше наистина шокиращо. До момента съм изучавал японски език интензивно за 6 месеца и смея да твърдя, че колкото повече знаеш, толкова повече приятели имаш и толкова по-продуктивен ставаш. С това идва и приятната част от живота в Япония – а именно опознаването на културата отвътре. Слушайки разказите на хората, гледайки телевизия и приключенствайки научаваш, че всъщност те не са толкова различни от нас по душевност, но определено има на какво да ни научат.  

Императоския дворец в Сеул, Корея

ДЦ: Опиши ни как минава един твой ден в Япония. В какво се състои проучвателната ти дейност?

АК: В момента ежедневието ми не е особено разнообразно, но пък се надявам да е плодотворно. Ставам около 7:15 всяка сутрин. Закусвам и хващам влака за университета. В час пик пътуването не е лесно, но пък като му хванеш цаката е търпимо. Тежката част е, че е дълго около час, но за сметка на това имам време да отговоря на някое и друго съобщение, да прегледам новините и  да уча нови думи. В 9:00 започват уроците по японски и в 12:30 приключват. След това обядвам с приятели в университета и се запътвам към вкъщи – пак около час, час и половина приключение с влакове и нови думи. След това програмата е ясна – пишат се домашни, спи се малко, ходи се до лабораторията (така наричат мястото където извършваш проучване независимо от темата),  която за щастие е близо до мястото където живея. Редовно приключвам задачите си около 10-11 вечерта. Понякога приключвам и по-рано, но ако имам семинар, на който трябва да презентирам със сигурност ми се ще деня да е по-дълъг.

Bukchon, Seoul, Korea

ДЦ: Опитвал ли си се да направиш съпоставка между българските и японските традиционни дървени конструкции? По какво се различват и по какви си приличат?

АК: Детайлна съпоставка все още не съм правил, но накратко мога да отбележа, че за японците строителство с дърво е като втора природа. Те са правили това от векове и благодарение на уменията и творчеството си са успели да оцелеят в една наистина враждебна среда на земетресения (около 400 на месец), тайфуни, дъждове и цунамита. Забравих да отбележа и 140-те вулкана, от които над 100 активни, разположени на територията на страната. Това, което мога да кажа за сега е, че те гледат на постройките, по друг начин от нас. Сградите са нещо временно, което трябва често да се сменя и в това няма нищо лошо което е в пълен контраст с разбирането за вечната архитектура на българина – „като ще строя, ще е един път“ . Японците също така, може би повече от всички други, обичат да използват последните достижения на технологиите.

ДЦ: Мислил ли си за реализация извън България?

АК: В момента съм в Япония и възможностите за практикуване на професията са много, но тук работната среда и изисквания са съвсем различни. И в България има не малко архитектурни практики, но за съжаление повечето от тях произвеждат резултати много под-световното ниво. Това искрено ме натъжава, защото аз искам да творя именно в моята родна страна. Като човек учил архитектура в България напълно осъзнавам, че причините за това не са изцяло техни, но бих ги окуражил да преследват моралната си отговорност и да създават продукт, който да е наистина полезен, ефективен и красив.

След изгрев от върха на Фуджи

ДЦ: Тоест засега клониш по-скоро към реализация в Япония?

АК: За бъдещето не знам много, всички сме чували израза: човек предполага, а Господ разполага. Живот и здраве би било хубаво да натрупам малко опит в японско ателие. Това което съм чувал и е шокиращо е работното време и изисквания, но се надявам, че ако ми се наложи ще свикна.

Shirakawa go – Gifu prefecture- traditinal minka houses

ДЦ: Искаш ли да поздравиш или изкажеш специални благодарности към някого?

АК: Искам да изкажа на първо място специални благодарности към моя дипломен ръководител – арх. Николай Давидков. Той беше един от хората, които ме насърчаваха през курса на моето образование, както и по време на дипломната работа ме подкрепи да направя един настина вдъхновяващ за мен проект. Също така искам да изкажа благодарности към арх. Милена Металкова-Маркова за подкрепата и безценните съвети, преди заминаването за Япония, както и на цялата катедра „История и Теория на Архитектурата“ в Архитектурен факултет, УАСГ. Не на последно място благодаря и на всички прекрасни архитекти и представители от Дружество „Архитектурно Наследство“ към САБ за организирането на този прекрасен конкурс, насърчаващ критичното мислене. Бях приятно изненадан със сегашното интервю, за което също им благодаря.

 


 

Ние също благодарим на Антон за чудесното интервю. Надяваме се то е било толкова вдъхновяващо за вас както беше и за нас. Ние ще продължаваме да следим какво се случва с Антон и очакваме от него чудесни постижения на световната архитектурна сцена, пък надяваме се някой ден да приложи придобитите умения и в България. Ако това интервю ви е харесало прочетете и предишните три интервюта от нашата поредица „Победителите в III-ти Национален конкурс на ДАН една година по-късно.“: част първачаст вторачаст трета, ако имате въпрос към Антон може да използвате полето за коментари по долу и да оставите своя въпрос.

С това приключва нашата поредица за победителите от нашето III-то издания на конкурса за дипломни работи. Цялата поредица беше едно много интересно преживяване за нас и мислим да продължим тази традиция и следващата година за нашето юбилейно V-то издание. Така че тазгодишните победители могат да са сигурно, че ще бъдат следини зорко. На тях, а и на всички наши участници пожелаваме безброй приключения и все по-големи постижения. Очаквайте ни скоро с нови статии свързани с архитектурното наследство. До тогава не спирайте да мечтаете.

интервю: арх. Добрин Цветков